Липсващото звено: Национализмът – в търсене на обединителния български дух

Шеста публична дискусия от поредицата „Липсващото звено“ – Дискусии за най-новата българска културна история.

Участ­ни­ци в дис­ку­си­я­та: Дянко Марков, Калин Михайлов, То­дор Вел­чев
Мо­де­ра­тор: То­дор Вел­чев (сдр. ХАРТА)

Къде: Рек­то­ра­та на СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“, Но­ва кон­фе­рент­на за­ла (се­вер­но кри­ло)
Кога: 20 октомври 2016 г., 18:30 ч.

Анотация

През последното десетилетие у нас, а и в Европа като цяло, все по-голяма популярност печелят политическите послания за възраждане на националната идея и за връщане към националната идентичност. Характерни за съвременния национализъм са гордостта от народностната принадлежност, отхвърлянето на различния и другия и издигането на собствената нация над останалите – дори посредством нетърпимост и непровокирана агресия. За мнозина националистическата идея е логичната и дори единствена алтернатива на ислямизирането на Европа, както и на традиционната консервативна политика, неспособна да даде отпор на все по-нарастващия натиск на култури, чужди на корените на европейската цивилизация. В този обществен контекст трябва да се запитаме доколко въпросните послания се родеят със същината на българската национална идея. А също доколко тя се вписва в приоритетите и облика на нашето съвременно общество.

По думите на Симеон Радев, добродетелите на духа и волята, чрез които българският народ превъзмогва трудностите на своята млада държава и рисковете на една бурна история следва да търсим в епохата на Възраждането. Според него последната има три отличителни черти: просветителски характер, национализъм и демократично чувство. Национализмът на Възраждането не се свежда просто до народностно самосъзнание и любов към отечеството. Той е самонадеяността на националния дух, устремът към големи исторически съдбини, вярата в духовните сили на своя народ. Водени от него, видни политически дейци след Освобождението се възпротивяват на натиска на руското посолство и правят възможно Екзархията да не остане васално учреждение, простиращо властта си над една осакатена България. В този контекст убеждението им, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров придобива нови измерения, далеч от агресията, безпардонността и ограничеността на съвременната националистическа алтернатива. Обогатява се и от демократичното чувство, което изразява във всеобщ стремеж към свобода и главно към равенство. Българинът е враг на всяка йерархия – била тя политическа или социална. В този аспект идеята на революционери-демократи като Раковски, Ботев, Каравелов за балканско федериране почива на принципа на взаимното зачитане на интересите и правата на всеки народ.

Но през XX век възрожденската национална идея ще понесе много удари. След крушението на Първата световна война, през последвалия период на политическа неустойчивост и обществено униние, тя ще търси своите нови форми и носители: всебългарския съюз „Отец Паисий“, Съюзът на българските национални легиони и др. Някои виждат във възраждането ѝ единствения исторически път за България и гарант за запазването на нейното достойнство и ценности. В този смисъл национализмът се оформя като цялостен светоглед, борещ се за ума и душата на българина.

За национализма като част от „липсващото звено“ в българската културна история, както и за неговите метаморфози и място днес ще дискутираме заедно с Дянко Марков, бивш легионер, офицер от военновъздушните сили и политически затворник (1948–1952). Ще обърнем внимание и на национализма като модернистична идеология, превръщаща се в алтернатива на християнството.

Събитието в социалните мрежи